Александър Морфов  >>  произведения  >>  театрални спектакли  >>  Декамерон, или кръв и страст | НТ "Иван Вазо...

Декамерон, или кръв и страст по Бокачо

Народен театър "Иван Вазов", София, България

премиера 13 октомври 2000, Голяма сцена 

По 

Превод на фрагментите

Автор на драматизацията 

и режисьор 

Сценография и костюми

Музика 

Хореограф  

Художник на програма

(елементи тук)

Оркестър:

Участват: 

Кремена Милева, Гергана Бенчева, Борис Радилов, Илиан Пенев 

Мария Каварджикова, Ана Пападопулу, Рени Врангова/ Мария Сапунджиева, Карла Рахал,  Емануела Шкодрева, Албена Колева, Весела Нейнски, Калин Яворов, Стефан Данаилов, Петър Попйорданов, Теодор Елмазов, Димитър Рачков, Николай Мутафчиев, студенти от НАТФИЗ 

сборника с новели от 

Джовани Бокачо 

Никола Иванов

Александър Морфов

Елена Иванова

Румен Цонев

Боряна Сечанова 

Тодор Райков

To play, press and hold the enter key. To stop, release the enter key.

"Искам да ти кажа най-красивите и най-дълбоки думи, но се страхувам, че няма да ме разбереш!"

     Когато стигнеш върха на пирамидата и погледнеш света от там, се сливаш с вечността, ставаш част от вселената. Поглеждаш обаче в краката си и разбираш, че пирамидата всъщност не е пирамида, и камъкът не е камък. Осъзнаваш, че си насред сметище. Светът е пълен с трупове, мръсотия, консервни кутии, спринцовки, а ти стоиш на върха на огромна купчина вонящи отпадъци... боклук... разлагаща се цивилизация. Втурваш се в трескаво търсене на пирамидата. Потапяш се в боклука, гмуркаш се във вонята. Потъваш в нея и продължаваш да търсиш. Постепенно ставаш част от тази гнус. Но колкото и дълбоко да стигнеш, няма да откриеш никаква пирамида, защото пирамида няма. Пирамидата е вътре в теб. 

     Трябва ли да страдаш, щом другите страдат? Да, трябва! Защото би могъл да бъдеш щастлив, само ако другите са щастливи. Това се отнася и за любовта. Любовта е кошмарът на щастливия човек. 

     Любовта е кръвожадна. Всяка нова любов се храни с кръвта на хора, които преди това са умрели заради любов. Това е вечността. 

     Бог е създал мъжът и жената като едно цяло. Затова постоянно търсим другата половината от Съществото си. Когато я открием, се сливаме и се появява изцяло ново Същество, съвършеното Същество. То носи половината от друго съвършено Същество. Когато то открие своята половина, ще се роди нова половина и така продължава да съществува светът...  Това е вечността. Но колко само страдания и кръв са проливани заради това Съвършенство.

     И има ли нещо по-важно от Съвършенството? Има. Вятърът в тръстиката. 

~ Александър Морфов 

Бях влюбен в Елза - примата на операта. Буреносен мецосопран, гласът й правеше с мен чудеса. 

 

Мъжът няма душа. Мъжът е мъж, когато е герой, воин, когато коли, убива, реже гърла, изтръгва сърца с голи ръце. Мъжът е Зевс, който убива собствения си баща, за да застане на неговия трон. 

 

Знаеш ли какво е любов? Вятърът утихва, утринната роса капе на малки перли по сухите листа, съживена от слънчевите лъчи. Кълна се в небесното сияние, кълна се в нашето Слънце, че те обичам. Искам да умра, докато те обичам, и ти да умреш до мен. 

 

Толкова много те обичам, че искам да те нарежа на парчета и да те изям. Искам да изтръгна очите ти и да ги нося в дланта си. Мислиш ли, че сме създадени един за друг? - Да! 

     В "Декамерон" на любовта са дадени толкова права, в смисъл, че тя е превърната в демиург на човешкия живот. Според концепцията на "Декамерон" любовта е тази, която създава човека, а не обратното. Под влияние на любовта човек става изобретателен, сръчен, благороден, покварен, сервилен, настойчив, любовта е главният източник на разнообразието в човешката душа и човешкия характер. Любовта вилнее в селски колиби и в царски дворци и носи своята мисия да променя живота, където и да се появи. 

~ Исак Паси, "Опити"

     И, действително, докато слушаше радостните викове, които се носеха от града, Рийо си спомни, че такава радост никога не е добър вестител. Той знаеше онова, което тази опиянена тълпа не знае, но е можела да научи от книгите: бацилът на чумата никога не умира и не изчезва завинаги; че той може да остане в покой години наред по мебелите и в скриновете за бельо; че той дебне за своето време в спалните, мазетата, багажниците и по лавиците; и че вероятно ще дойде ден, когато негото просветителско проклятие ще се стовари върху човека, той ще възкреси отново своите плъхове и ще ги запрати към смърт в щастливия град. 

~ Албер Камю, "Чумата"

НАГРАДИ и ТУРНЕТА: 

Участие на:

     Международен театрален фестивал "Сцена на кръстопът" 2000 - Пловдив, България 
     I-ви Международен фестивал на театрите от Централна и Източна Европа "Изгубеният рай" 2002 - Утрехт и Ротердам, Холандия

Годишна театрална награда "Аскеер", 2001 - Поддържаща женска роля, Мария Сапунджиева 

Годишна театрална награда "Аскеер", 2001 - Костюмография, Елена Иванова 

ОТЗИВИ: 

 

"Декамерон или Кръв и страст по Бокачо" е театрално зрелище на десета степен. В последната си постановка Александър Морфов не е разиграл единствено столовете в залата. На сцената обаче всичко е движение - вихрено, динамично, неудържимо. Въображението на режисьора отново е взривило достолепието на Народния театър, превърнало е “кутията с три стени” в латерна магика, където с едно мигване на окото се сменят приказни картини, прелитат странни персонажи, вали сребърен дъжд, умират, любят се, воюват, пеят. Както обикновено става в спектаклите на Морфов, тук той пак е използвал разказите на Джовани Бокачо само за скелет, който е облечен в нова плът от думи, хрумвания, внушения. [...] Режисьорът жонглира с различни театрални стилове и жанрове във всяка от историите - пантомима, гротеска, драма, комедия дел арте, опера." 

ДекаМорфов | А. Янева, в. Капитал, 13.10.2000 

"Защо в пиесата толкова много се говори за неосъществената любов?
 Защото истинската любов е неосъществима. Защото истинската любов е стремеж две души да се слеят. После тя свършва, тя се възпламенява. Следващият етап в житейски план е навик, разбиране, необходимост. Което би могло да бъде обвито с нежни чувства, но тази, всепоглъщащата любов, е непостижима. След нея следва единствено смъртта. [...]

 

  Финалът е историята на едно 17-годишно момче, което умира от чума, преди да е изпитало щастието. Защо така свършва всичко?
  Защото трябва да има жертви винаги. Има невинни, които изкупват греховете на останалите.
"

Кръвта и стратите на Александър Морфов | Интервю от С. Тадаръкова, в. Сега, 13.10.2000